Най-хубавите ми спомени от детството са свързани с нея. Куна. Въпреки,че отдавна не е между живите, образът и се появява в съзнанието ми със същата отчетливост, с която тя галено ме наричаше - Меги. Първото, което се е запечатало в полудетското-полубебешкото ми съзнание сигурно е била усмивката й. Години наред тази усмивка си оставаше все същата - топла и галеща. Всъщност и самата Куна не се променяше. Поне според детските ми представи. Овално лице с матова кожа, големи кафеви очи и дълга прошарена коса, която носеше винаги прибрана назад. Сплиташе я на плитка или пък я вдигаше на малко стегнато кокче, което защипваше с някаква много странна дървена шнола- шиш. Приличаше малко на японка с тази шнола, а мен ме сърбяха ръцете да дръпна шиша, за да видя какво ще стане.   Осемнадесетгодишна беше претърпяла тежка катастрофа и беше останала парализирана от кръста надолу. Движеше се с инвалидна количка, но това беше нещо, с което бях дотолкова свикнала, че почти не обръщах внимание. Куна беше другото име на лятото. Идваше лятото, идваше и тя. И всичко ставаше по-различно и по-цветно. Големия двор оживяваше. Вечер Куна обичаше да събира около себе си много и различни хора. Обожавах да седя сгушена като коте някъде там, до краката и да слушам историите ,които разказваше. Гласът и беше същият като усмивката - сладък ,топъл и сочен като акациев мед. Имаше нещо вълшебно и тайнствено около нея. Дали това усещане идваше от факта,че беше по-различна от нас? И до днес не знам. Но знам,че ме обичаше. По нейния си начин. Умееше да разговаря с мен. Умееше и да мълчи. Търпението й беше безгранично. Само  понякога, когато детската глъч и идваше в повече, ме караше да вляза в стаичката и и да донеса една платнена чантичка. От нея Куна изваждаше опаковка от някакво лекарство, вземаше едно - две хапчета, сдъвкваше ги под ужасения ми поглед ,промиваше  с няколко глътки вода и се смееше на физиономията ,която правех. 
Обичах да прекарвам всяка свободна минута при нея и се сърдех ,когато майка ми идваше да ме прибере с дежурната реплика " Остави жената на мира!". Често си навличах гнева й, когато въпреки забраната, тайничко се измъквах от къщи и тичах при Куна. Преминавах през обленият от слънчеви лъчи двор и влизах в малката и прохладна стаичка.
Харесваше ми миризмата на стара къща, нафталин и маслени бои. Да -маслени бои. Куна беше художничка, макар и самоука. Макар и да рисуваше предимно портрети от снимка, тя имаше талант. Първото нещо, което нарисува специално за мен, беше един портрет, а за основа послужи поизмачкана чернобяла снимка, на която аз съм едва на три години.

Ръката й умело улавяше формите, настроенияте, сенките. Пръстите сръчно щриховаха, галеха, танцуваха, а аз я гледах изпаднала почти в транс. Имах чувството, че мога да стоя така с дни и да следя всяко нейно движение. Да й подавам молива, гумата....Да гледам, как понякога, когато рисува с моливи, размазва и смесва цветовете с пръстите си.  После тичах в къщи и вадех моите моливи. Опитвах се да правя същото, което прави Куна. С течение на времето се получаваше все по-добре. С течение на времето обаче и Куна идваше все по-рядко.  Няколко пъти ходих да я видя в дома за инвалиди, където живееше. После - вече 18 годишна, вятърът ме отвя в друга посока. Вратата на стария двор хлопна. Също както няколко години по-рано хлопнаха вратата на детската ми мечта да рисувам. 
А в един горещ августовски ден баща ми ми каза,че Куна си е отишла. Завинаги.
Завинаги? Глупости. Никой не си отива завинаги. Куна е тук - при мен, в мен, в картините, които нарисува само за мен. И ако човек може да се сравни с картина, която се рисува цял живот, то Кунините пръсти сигурно са нарисували поне една четвърт от платното на моята същност. Куна е тук. Днес се сетих за нея покрай рисунките на малкия ми син. Симпатично цветни и по детски наивни. Знам, че Куна също ги вижда и се усмихва някъде там, отгоре. Ще направя всичко възможно той да сбъдне мечтите си.
Обещавам.