Днес стават седем. 
А ми се струва, че е било преди седемдесет. 

Първия ден на април. Опаковах си багажа. Ти ми помагаше.
Някаква гугутка се обаждаше от стряхата на терасата. Часовникът в коридора чаткаше и звукът отекваше в изтръпналия ми от безсъние мозък. Това-не-е-твоят-живот...Винаги ли е тиктакал толкова силно? 
Или просто е много тихо...
"Искаш ли по-големия тиган?", попита ме. Кимнах разсеяно. Беше ми все тая. Мислех си за хиляди неща.
Как се ядосах, когато ме целуна още на първата среща. Блъснах те и хлопнах вратата под носа ти. Нахалник...По някаква странна ирония на съдбата беше...1 април.

Сгъвах някакви шарени къси панталонки и се сетих  за летата в Калугерово. 
Старата къща с препълнения с цветя двор и разходките до язовира. Големите сочни къпини и почернелите ни устни, езици и ръце.
Седмицата в Приморско и първата вечер, когато цялата ни компания се побра на две легла, при това бяхме с изгорели от целодневното висене на плажа гърбове. А на следващата сутрин ти беше станал пръв и ни мажеше филии с конфитюр за закуска.

От шкафа изпадна миниатюрно чорапче и се сетих колко малък изглеждаше сина ни в ръцете ти...
И колко ме беше страх, че ако го прегърна ще се счупи. Разбира се, не ти го казах тогава. Трябваше да бъда смела, нали вече бях майка....Това не ми пречеше да пригласям на малкия ревльо в безкрайните ни следобеди, когато имах чувството,че сме забравени от Бога. 

Чувах тишината на голямата къща на края на града. Часовникът тиктакаше.

Това не е моят живот. 

Пълнех кашоните, а мислите пълнеха очите ми. Не  биваше да плача. Нали съм голямо момиче.
"Вземи и газовия котлон. Заради детето ще ти е по-удобно." - отново проговори ти. А аз исках да ти изкрещя, че 
не ми трябва тъпия котлон, 
нито тъпия тиган, 
нито тъпото...нищо...
Бях взела това, което единствено ми трябваше. Живота си. 
Все щях да измисля какво да правя с него.
Като за начало полях новата ми квартира. 
Със сълзи. 
На 1 април.

Но това беше преди около седемдесет години. 
Не, всъщност само преди седем.
Има ли някакво значение?

може ли да те прегърна ?

...може...:*

И аз те прегръщам! На пролет човек винаги прави крачка на пред. При мен беше на 22 Март преди само 1 година.

Оказа се, че почти всички сме го правили, поне веднъж. Едно топло чувство за тебе пращам

благодаря..:))) определено крачката беше напред...Мисля,че осъзнатата нужда от промяна, в съчетание с малко смелост..с мъничко лудост...винаги водят към по-добро...
Прегръдки и от мен...

...благодаря ти!
Изпращам ти една голяма усмивка...:)))

Милото ми , ти , просълзявам се с истински сълзи...
Самотата е повсеместна и поголовна ...

rotazia, извини ме,че малко късно видях коментара ти..и благодаря за топлите думи. Права си...хората стават все по-отчуждени и самотни..Тъжно е.