Днес la donna e mobile :) 
След една леко инфарктгна вечер и ранно събуждане, следобедът ми беше разкошен. Точно от тези, малко луди и непредвидими следобеди,когато те обзема неудържимото желание да скиташ навън до залез слънце.  Защото навън е студено, но има и слънце, и вятър, и синьо небе - лек февруарски реверанс пред идващата пролет. , Летя с колата, а  слънцето бяга по асфалта, крие се зад клоните на дърветата, показва се изведнъж и се навира в очите ми. Усмихвам му се, защото то и аз се обичаме. 
В колата е топло, припявам на радиото и барабаня с пръсти върху волана. Зазяпвам се по крайпътни красоти  иуспявам да уцеля две-три дупки, но нататък пътят е гладък. За половин час съм в селото.
За последно бях тук лятото. Сега хем е същото, хем е различно. Няма жива душа. Зад плешивите дървета се гушат вилите, но тази гледка не е тягостна. По-скоро ме забавлява. По улицата минава момче с колело. На колелото има кош, пълен с някакви найлонови чанти. Кривва по една малка пътечка край езерото и изчезва. Паркирам точно срещу езерото. Вдясно кръчмата работи - през големите стъклени прозорци се виждат трима мъже на около 30-35 години, които седят и си приказват. 
Тръгвам към езерото, после минавам по пътечката, която го обикаля. 

Минавам край няколко олющени  и силно напукани жилищни блокове. Става ми весело, при вида на електронния часовник, монтиран над входа на единия. 

Електронен /работещ/ часовник в едно царство на безвремието и безлюдието, Пътят ми минава покрай нещо, което някога е било детска градина. 

Точно до нея, в друга стара сграда се помещава пощата. 

По-нататък - здравната служба и една затворена аптека. 

Под слънчевата светлина голите дървета изглеждат нереално ярки и живи. 


Минавам покрай два магазина  - затворени са. Не работи  и кафето в центъра. Вятърът е събарял керемиди от покрива и ги е разхвърлял наоколо. 



Толкова е тихо,че най-после мога да се чуя...със себе си :) 
На връщане към колата, вятърът се усилва и сякаш става по-студено. Обмислям идеята за ароматно топло кафе, но решавам да го изпия в града. В колата мирише на зеленото парфюмче, което днес ми подариха на прИмоция в магазина. Прост, зелен аромат, от който ми става още по-леко. На излизане от селото, минавам покрай някакъв новостроящ се хотел. 

Сещам се,че не съм си сложила колана и отбивам. Някакъв възрастен работник от строежа зарязва лопатата си и се помества няколко крачки напред, за да може да види колата ми. Вероятно има познат със същата кола, или пък просто му е скучно да рботи и нарочно се разсейва. На връщане слънцето отново започва криеницата. Минавам покрай отбивката за нашата вила. Не съм ходила там от поне три години. 

Вече ниой не ходи. Някога баба ми и дядо ми садяха разни зеленчуци и заради тях нашите често ходеха, но сега баба и дядо ги няма, а нашите са заети с други неща. Любопитно ми е да видя вилата, но пътят надолу е ужасно неравен - дъждовете са си изкопали улейчета, навсякъде е осеяно с камъни. Стигам до добре познатия ми разклон. Тук е последният ми шанс да обърна колата  и да се върна - надолу пътят се стеснява, а колата е ниска. От някъде с ленива походка излиза куче и застава отпред. Решавам,че някога ще дойда пак и ще оставя колата тук, а надолу ще продължа пеша. Става късно. Обръщам колата, а кучето ме конвоира с ленивата си походка. 
Малко преди да изляза на шосето погледът ми се спира на нещо, което ми напомня за лятото. ... :) 




днес La Donna e Mobile
Важното е, че не е загубила пътя...към себе си.